Изгубени далече...в отблясъка на изкуството на Белия, в кристалния затвор на чистото зло Арда и Синия потъваха в безвремие а светът започна да се тресе.
Далечен и тих бе зовът на Двамата Пазители. И макар да бяха настанали лоши времена съществата още не бяха загубили надежда, че ще възвърнат хармонията и мира.

Време бе да се събере Змейския съвет.

На света имаше десет змея – Синия – сега загубен в кристален затвор, Зеления, Жълтия, Червения, Изомрудения, Сивия, Пурпурния, Снежния, Черния, Кристалния. Наречени бяха на цвета на своята люспеста броня и имаха различна сила и нрав. Всеки владееше отдалечени земи, в които има от Силата, пазеше Живота и Магията в тях. Земите на Синия бяха специални, но братята му не жадуваха да ги владеят, защото да се поддържа баланса там, където има толкова сила бе трудно. Змейовете се събраха на Великата Планина далече, далече от Родопа. Там, почти на върха, близо до небесата, където въздуха не стигаше за повечето същества те започнаха своя таен съвет. 

Съвета на Змейовете

Събрали се девет братя,

девет Братя змейови

за брата си да говорят,

брата своя търсят,

брата своя Змей Планински,

Брата своя Змей Горянин.

Възкачили се навръх планина

и оттам се провикнали:

Ей горице, ей планино!

Де е Змея? Де е брат ни?

Де го Бял Въртоп отнесе?

Що го люта участ хвана?

Па се сепна планината,

загръмоли се, затресе.

Заплака и гората,

Вятър силен се понесе.

Заговориха и двете:

Змея, брат ви,

Господаря Горски -

силата навръх Планина

го отнесе бяла хала,

силна колко вас деветима.

Па го върза в бяла клетка

и го впусна във тъмата.

Той далеч е от гората.

Той далеч е от планина.

Той далеч отвъд небесата.

Чака свойте братя деветима.

Девет велики същества бяха насядали върху скалната козирка под Най-Високия връх на Великата Планина. Велики, защото силите им бяха уникални, а мъдростта и добротата им безмерни. Планината пък бе Велика, защото тук се сливаха мощни артерии с потоци от сила и то така, че ако имаш достатъчно смелост да се доближиш до върха, тази сила може да се влее в теб и да те направи безсмъртен.

Змейовете можеха да пият от този извор.

Не го правеха, защото макар да живееха почти вечно, те  не желаеха допълнително безсмъртие.

Хората бяха единствените същества, които лелееха за безсмъртие без да обмислят последствията от притежанието му. Както и трудното изкачване на Най-високия връх. Замръзналите им тела навеки се бяха слели с планината... Това бе тяхното безсмъртие... Душите им вкопчени в желанието да съществуват вечно ,не можеха да се освободят и витаеха между ледените реки по склоновете на върха.

Това не притесняваше змейското семейство. И осмината се бяха настанили удобно. Броните им лъщяха под силните лъчи на така близкото Слънце. Около човекоподобните им тела на разредения въздух се виждаше змейската им аура – дългата почти безтелесна, изтъката от Сила и Магия снага, която се материализираше само в краен случай. Пръв заговори, както традицията на Змейския Съвет повеляваше, най-възрастния – Червения. Нравът му не бе улегнал с възрастта, той се палеше лесно, както своята стихия. Идваше от древните недра на Богинята и бе непридвидим точно колкото тях:

- Нечунавана беда, Братя! Нечувано зло! Неизмерима мъка! Брата ни е загубен незнайно как и незнайно до кога! Какво друго можем да направим освен да се сберем и да разрушим цялата армия на това зло същество, него да убием ако е нужно или пленим ако можем и да вземем туй нещо що е останало от Синия! Ще намерим начин да го освободим от затвора после!

- Не съм съгласен! – заговори веднага след него Изомрудения, повеляваха в една и съща земя – далечния Изток, и почти по едно и също време, но характерите им бяха различни, Изомрудения се славеше със своята мудност и пресметливост. Ако Синия е бил затворен така лесно, то едва ли ще коства усилие на този магьосник да затвори всички ни, независимо могъществото ни в тази странна магия... Не е това пътя. Директната атака няма да ни помогне. Трябва да обсъдим нещата и да пресечем възможността му да достигне Родопа Планина.

- Но как ще пресечем пътя му? Ако не се възправим срещу него директно, съществата обитаващи тези земи са безсилни! – възкликна Сивия, повеляващ земите отвъд Големия океан, далечни и диви, почти лишени от обикновена магия, но много синхронизирани с повелите на Богинята.

- Да създадем бариера може би... – поглади брадичката си, Червения, който винаги се кротваше, след като брат му охладеше ентусиазма си.

- Това е първото, което ще направим – заговори отново Изомрудения. – Но едва ли такава бариера ще го спре. Трябва да открием слабостите му. Както и всичките му силни страни. Трябва да внедрим същества близо до него...

- Конспирация... Отдавна не се беше налагало да си играем такива игри...- тихо се обади Пурпурния, почти най-млад от всички (с изключение на Снежния) и владеещ земите, които сега се наричат Европа. – Дали не сме ги забравили.

- Трудно ще е – Изомрудения въздъхна и се загледа право в яркото слънце, безсилно да изгори магическите му очи. – Не защото сме забравили, а защото едва ли има същество, което да може така да се престори на зло, че да успее да заблуди Белия и да се доближи до него...

- Мисля, че само хората са способни да се преструват така – гласът на Жълтия бе гръмовен, той бе най-силен и могъщ в магията от братята си, освен това бе най-едър и помагаше на братята си да повеляват Целия Изток и Целия Юг. Нямаше същество по земята, което да не е чувало за него. Жълтия Дракон – символ познат и в минало, настояще и бъдеще. – Но хората – продължи той – нямат навика да са постоянни, нито пък са винаги лоялни. Ако внедрим някого той трябва да е подобен на Белия...трябва да е човек. Но отде ще намерим такъв човек. Толкова смел, толкова постоянен, толкова добър и толкова лоялен към реда и хармонията на Нашия свят?

- Има ги и такива – подхвърли Снежния, но се почувства засрамен. Много рядко се обаждаше на Съвети и то най-често, за да изрази с „да” или „не” своето съгласие или несъгласие.

- И да ги има – каза Изомрудения – нямаме време да ги търсим. Трябва ни бързо решение. След по-малко от месец с тази мощна магия, Белия ще е достигнал до Светилището на Слънцето в Родопа Планина и тогава ще сме изгубили всички възможни битки.

- Значи имаме най-много седмица да открием нашия шпионин – делово каза Черния, Господар на всички води и водни същества. – Сред хората е трудно да се открие, защото те никога не показват искинското си лице. Трябва ни някой, който да ги познава отвътре! Шаки примерно.

- Не може да будим Феникса преждевремнно. Твърди се, че това водело до редица беди и нещастия – напрегнато се намеси Кристалния, владеещ всички планини и съкровища по света.

- А може би – Изомрудения започна да разглежда ръката си на слънцето изучавайки как аурата му се слива с плътта и се отделя от нея, докато говореше – може би поверието е, че Феникса ще се събуди преждевременно, когато настъпят беди и нещастия, за да ги предотврати... Аз съм за да я събудим.

- Аз също – веднага се обади Червения, който импулсивно бързаше да спаси брат си и нямаше никакво намерение да губи време в обсъждане.

- Аз съм скептичен – каза Черния – Едно на ръка, че Шаки е кисела и когато не е събудена преждевремнно, второ че не съм сигурен, че познава така добре душите на хората както се твърди и както твърди самата тя...

- Никога не съм се съмнявал в Шаки – размърда се Зеления, близнак на Синия роден в един ден и час с любимия си брат и толкова тих досега, защото непрекъснато чувстваше зова му за помощ и агонията на душата му затворена в кристалния затвор – Тя разбира добре не само хората, но и всички нас. Това е част от нея. Предлагам да я повикаме още днес...

- Някой против – Изомрудения бе лаконичен, очите му се взираха в ръката му, докато чакаше отговора на братята си.

Последва мълчание. Нямаше време за обсъждане, нямаше време да говорят за и против предложението.

Червения пое дълбоко разредения въздух и каза:

- Добре тогава. Ще я повикам аз. Свикнал съм с огнени гнезда.

- Не бързай толкова – каза Черния – ще дойда с теб. Винаги трябва да съм там, когато Шаки се буди. Забрави ли?

-Още нещо – каза Зеления, а лицето и аурата му бяха бледи, сякаш пропити с болка.

Братята му го се сепнаха.

Червения се удари по челото:

- Как можахме да забравим! – изрева той, обвинявайки естествено първо и единствено себе си

- Децата... Какво ще правим с децата на Синия? – гласът на Зеления заглъхна понесен от някакъв странен порив на вятъра, сякаш роден от самите му гърди.

Изомрудения постави ръка на рамото му и каза високо:

- Децата трябва да останат в земите, където са родени до последния момент. Те са последната защита на Родопа!

- Прекалено слаби са...- неуверено промълви Снежния.

- Съвсем неопитни... – добави Зеления.

- И са деца на Арда и Синия – почти извика Изомрудения – цял век измина откакто Одеро се роди. Време е силите им да се пробудят.

- Но Балк е още дете...и Рея също... – Зеления също надигна глас.

- СПРЕТЕ! – извика Черния. - Чернинка е с тях. Сребърна също. Не подценявайте моите ученици! Те ще ги пазят до последния дъх на планината. Ако стане прекалено опасно ще ги изведем от там.

- Вие не ме разбирате – каза Изомрудения – от опит знам, че такива деца обикновено са последната надежда в такава тежка война. Именно защото нямат опит, нямат страхове и действат спонтанно.

- Нямаме време да ги чакаме да действат – каза Червения – нека повикаме Шаки. Нека намерим своя шпионин и бързо го изпратим при Белия.

- Да – съгласи се Черния – да го направим. Децата сега са в сигурни ръце.

- Отивам да поставя бариера по бреговете на Плодното езеро и Соленото море обикаляща Родопа Планина и сестрите и чак до Голямата Широка Река.

- Ще дойдем с теб – почти едновременно казаха Снежния, Кристалния, Пурпурния и Сивия.

- Аз ще отида да видя децата – каза Зеления.

- Ние с Червения и Черния ще събудим Шаки – каза Изомрудения.

Съветът приключи.

След миг Високия Връх на Великата Планина остана сам и се чуваха само тихият шепот на вятъра играещ си със снежната повърхност и въздишките на хората пожънали ледена прегръдка по пътя към желаното безсмъртие.

Змейови деца

Начало

Годината е неизвестна. За времето, в което се случва тази история може да се каже само, че е хем отдавна, хем далече.

Мястото е Родопа планина – всички я знаят, няма друго такова място на Земята. Тук всички диви и питомни създания се сбират и мечтаят да живеят, защото оттук е тръгнало и словото, от тук е тръгнала магията, от тух се е родила Силата.

Ще разказвам за децата на Стария Син Змей, Повелител на Водите и съпругата му Зелената Арда – самодивата пазеща неизмеримо мъдрите и стари лесове на Родопа Планина.

Стария Син Змей и Арда-Зелената Господарка ръководеха Земите на юг от Голямата Широка Река, покрай Плодното Езеро, чак до Соленото Море дълги векове. Еони минаваха и хармонията в тези земи се поддържаше в баланс. Съществата прииждаха от всички краища на Земята да се учат на мъдрост, магия и всякакви умения.  В недрата на Родопа Планина, в древните храмове на Богинята, беловласи и среброчели мъдри жени даряваха животворни балсами, мехлеми и храни и на болни и на здрави, благославяха и раздаваха от Силата, която струеше от всяка песъчинка и тревичка в Планината.

Над цялата тази Хармония бдяха Старият Син Змей, Зелена Арда – любимата му съпруга и Мъдрия, на когото викаха още Син на Слънцето. Той рядко излизаше от своята обител навръх Планината, където бе светилището на Слънцето.

Нощем, когато Повелителите спяха за тези чудни земи се грижеха Сребърна – девойката от езерата покрай Голямата Широка река и Чернинка – старата неостаряваща нимфа на Плодното езеро. Те тъчаха от лунните лъчи песни и прекрасни сънища за всяко същество подслонило сънна глава в земите им.

Дълго време този мир остана неразрушен. Време толкова дълго, че престанаха да го броят. Забравиха старите времена на войни, злост и мерзки интереси между съществата. Всеки стъпил на тази земя намираше свое място и прехрана. Всяка смърт и всяко раждане имаше своя смисъл, вплетен в хармоничния ритъм и пулс на Планината Родопа – сърцето от което бликаше животворна Сила за всички.

През тези дълги години Змеят и Арда нямаха дълго време деца. Трябваше им време да узнаят тайнството на това как да смесят кръвта си и да имат потомство. Наскоро. В последния век самодивата роди трима сина и две дъщери. Най-голям бе Одеро – синия, приличен повече на баща си змея, отколкото на майка си. Силен, но поради младостта си повече сприхав, отколкото мъдър. После се родиха близнаците Велла и Еен – чудна девойка и снажен момък, силни в магията на природата като майка си, със зелени очи и сякаш срастнали се с дървесата, те почти не умееха да живеят извън дълбоките лесове, в които майка им ги роди. Трети по ред бе Балко – дивия. Подобен на неопитомено животинче, палав, недодялан, неопитен и в магиите и в мъдрите решения той безгрижно играеше около Плодното Езеро и бе любимец на Чернинка, тя го и кръсти Балко – дърдорещия. Непрекъснато измисляше разни глупави шеги и разказваше изфантазирани смешни истории. Каква Сила притежаваше не ставаше ясно. Чакаха го да израстне и да се види коя стихия ще повелява и какво ще умее.

Последна, малко преди критичните събития, които ще разкажем в този разказ се роди Рея, наречена на Богинята и с чудни способности да възкресява и лекува всичко, до което се докосне, но също така и да убива онова, което намрази. Рея бе силна и още преди да проходи съобразяваше какво върши.

Децата на Змея растяха бавно. Десет години израстване за другите същества бе като една за тях. Бавно, но сигурно растяха и се променяха, тревожеха и радваха майка си  и баща си както всички деца на света.

Наследниците на Змея и Зелената Арда трябваше да бъдат обучени да разпространят Силата по цялата земя. За да спрат дрязгите, убийствата и омразата между съществата из всички места. Това бе обещание пред Богинята, пред Силата Природна струяща от недрата на Родопа и даряваща благоденствие без да иска отплата. Така, казваше Арда, ще дойде ден, в който Богинята ще си почине от сълзите си а братята й – Слънцето, Огнения Земен Цар и Океана щяха да спрат да се гневят на съществата.

Обучението на петте змейови деца протичаше бавно. Учеше ги всеки, който имаше съприкосновение с тях, но много имаше за учене, а и те помъдряваха бавно защото се бяха родили трудно, чрез Силата а не естествено като другите същества. Имаха крехки души, бяха чувствителни и сякаш сътворени за друг свят, по-нежен и крехък от нашя.

За да укрепнат волите и сърцата им, пък и телата им, трябваха векове.

Тези векове започнаха да течат и щяха да изминат сравнително бързо за Синия и Арда, ако не се бе случило онова, за което най-малко бяха мислели.

Война.

Нападнаха ги.

Същества родени от мрак и противни на всяка хармония.

Демони.

Зли и подли, желаещи само Силата, но не и хармонията, която я балансира.

Постигаха своите умения жертвайки кръв в името на незнайни стихии и безсилни обездушени богове, които ставаха силни само ако ги окъпеш с издъхващите писъци на жертви. Използваха всякакви машини за убиване, всякакви болести разнасяха и се радваха на смъртта, особено много на болката...

Водеше ги бездушен цар, безименен и изгубил разсъдъка си воин, жаден за власт, кръв и Сила.

Наричаха го Белия, защото се обличаше в бяло. Бе човек, но владееше сили, които хората не владееха, защото бе срещнал някакви неземни същества и бе откраднал способностите им, бе ги затворил в кристални затвори и странни пиещи сила червеи отнемаха възможността им да се възправят и да избягат...

Дойдоха тези дни.

Дойде войната, а младите змейови деца бяха още невръстни и необучени.

Синия и Арда се впуснаха с битка, забравили как се водят битки.

Чернинка развълнува водите на Плодното езеро и разбуди Пазителите му.

Сребърна изпълни нощите на враговете с кошмари, но това бе малка помощ, защото тъмните същества имаха тъмни сънища и им се наслаждаваха.

Един ден Арда и Синия Змей, Пазителите на тези земи излязоха от планината и поеха към огнището на поредната битка.

И не се завърнаха.

Белия ги затвори в кристален затвор, също както могъщите, неземни същества, които му даваха сили. Тайнствена магия, непозната никому владееше той и целта му бе една – да вземе Извора на Силата и Живота и да се настани в Родопа Планина.

Ужас обзе съществата, които защитаваха своята доскоро мирна и райска земя. Без своите Пазители те се чувстваха голи и безпомощни. Оставаха им само жриците на Богинята, Мъдрия, Чернинка и Сребърна. Те бяха доста могъщи, но не достатъчно, за да защитят Земите на Родопа от Белия!

И най-дребните същества се стягаха за битка, но със свити сърца и загубена увереност.

Гората шумулеше тревожно, самодивите не излизаха да пеят и танцуват на лунна светлина.

Следва продължение....

автор: Велислава Шурулинкова
 илюстрации: Велислава Шурулинкова