Змейови деца

Начало

Годината е неизвестна. За времето, в което се случва тази история може да се каже само, че е хем отдавна, хем далече.

Мястото е Родопа планина – всички я знаят, няма друго такова място на Земята. Тук всички диви и питомни създания се сбират и мечтаят да живеят, защото оттук е тръгнало и словото, от тук е тръгнала магията, от тух се е родила Силата.

Ще разказвам за децата на Стария Син Змей, Повелител на Водите и съпругата му Зелената Арда – самодивата пазеща неизмеримо мъдрите и стари лесове на Родопа Планина.

Стария Син Змей и Арда-Зелената Господарка ръководеха Земите на юг от Голямата Широка Река, покрай Плодното Езеро, чак до Соленото Море дълги векове. Еони минаваха и хармонията в тези земи се поддържаше в баланс. Съществата прииждаха от всички краища на Земята да се учат на мъдрост, магия и всякакви умения.  В недрата на Родопа Планина, в древните храмове на Богинята, беловласи и среброчели мъдри жени даряваха животворни балсами, мехлеми и храни и на болни и на здрави, благославяха и раздаваха от Силата, която струеше от всяка песъчинка и тревичка в Планината.

Над цялата тази Хармония бдяха Старият Син Змей, Зелена Арда – любимата му съпруга и Мъдрия, на когото викаха още Син на Слънцето. Той рядко излизаше от своята обител навръх Планината, където бе светилището на Слънцето.

Нощем, когато Повелителите спяха за тези чудни земи се грижеха Сребърна – девойката от езерата покрай Голямата Широка река и Чернинка – старата неостаряваща нимфа на Плодното езеро. Те тъчаха от лунните лъчи песни и прекрасни сънища за всяко същество подслонило сънна глава в земите им.

Дълго време този мир остана неразрушен. Време толкова дълго, че престанаха да го броят. Забравиха старите времена на войни, злост и мерзки интереси между съществата. Всеки стъпил на тази земя намираше свое място и прехрана. Всяка смърт и всяко раждане имаше своя смисъл, вплетен в хармоничния ритъм и пулс на Планината Родопа – сърцето от което бликаше животворна Сила за всички.

През тези дълги години Змеят и Арда нямаха дълго време деца. Трябваше им време да узнаят тайнството на това как да смесят кръвта си и да имат потомство. Наскоро. В последния век самодивата роди трима сина и две дъщери. Най-голям бе Одеро – синия, приличен повече на баща си змея, отколкото на майка си. Силен, но поради младостта си повече сприхав, отколкото мъдър. После се родиха близнаците Велла и Еен – чудна девойка и снажен момък, силни в магията на природата като майка си, със зелени очи и сякаш срастнали се с дървесата, те почти не умееха да живеят извън дълбоките лесове, в които майка им ги роди. Трети по ред бе Балко – дивия. Подобен на неопитомено животинче, палав, недодялан, неопитен и в магиите и в мъдрите решения той безгрижно играеше около Плодното Езеро и бе любимец на Чернинка, тя го и кръсти Балко – дърдорещия. Непрекъснато измисляше разни глупави шеги и разказваше изфантазирани смешни истории. Каква Сила притежаваше не ставаше ясно. Чакаха го да израстне и да се види коя стихия ще повелява и какво ще умее.

Последна, малко преди критичните събития, които ще разкажем в този разказ се роди Рея, наречена на Богинята и с чудни способности да възкресява и лекува всичко, до което се докосне, но също така и да убива онова, което намрази. Рея бе силна и още преди да проходи съобразяваше какво върши.

Децата на Змея растяха бавно. Десет години израстване за другите същества бе като една за тях. Бавно, но сигурно растяха и се променяха, тревожеха и радваха майка си  и баща си както всички деца на света.

Наследниците на Змея и Зелената Арда трябваше да бъдат обучени да разпространят Силата по цялата земя. За да спрат дрязгите, убийствата и омразата между съществата из всички места. Това бе обещание пред Богинята, пред Силата Природна струяща от недрата на Родопа и даряваща благоденствие без да иска отплата. Така, казваше Арда, ще дойде ден, в който Богинята ще си почине от сълзите си а братята й – Слънцето, Огнения Земен Цар и Океана щяха да спрат да се гневят на съществата.

Обучението на петте змейови деца протичаше бавно. Учеше ги всеки, който имаше съприкосновение с тях, но много имаше за учене, а и те помъдряваха бавно защото се бяха родили трудно, чрез Силата а не естествено като другите същества. Имаха крехки души, бяха чувствителни и сякаш сътворени за друг свят, по-нежен и крехък от нашя.

За да укрепнат волите и сърцата им, пък и телата им, трябваха векове.

Тези векове започнаха да течат и щяха да изминат сравнително бързо за Синия и Арда, ако не се бе случило онова, за което най-малко бяха мислели.

Война.

Нападнаха ги.

Същества родени от мрак и противни на всяка хармония.

Демони.

Зли и подли, желаещи само Силата, но не и хармонията, която я балансира.

Постигаха своите умения жертвайки кръв в името на незнайни стихии и безсилни обездушени богове, които ставаха силни само ако ги окъпеш с издъхващите писъци на жертви. Използваха всякакви машини за убиване, всякакви болести разнасяха и се радваха на смъртта, особено много на болката...

Водеше ги бездушен цар, безименен и изгубил разсъдъка си воин, жаден за власт, кръв и Сила.

Наричаха го Белия, защото се обличаше в бяло. Бе човек, но владееше сили, които хората не владееха, защото бе срещнал някакви неземни същества и бе откраднал способностите им, бе ги затворил в кристални затвори и странни пиещи сила червеи отнемаха възможността им да се възправят и да избягат...

Дойдоха тези дни.

Дойде войната, а младите змейови деца бяха още невръстни и необучени.

Синия и Арда се впуснаха с битка, забравили как се водят битки.

Чернинка развълнува водите на Плодното езеро и разбуди Пазителите му.

Сребърна изпълни нощите на враговете с кошмари, но това бе малка помощ, защото тъмните същества имаха тъмни сънища и им се наслаждаваха.

Един ден Арда и Синия Змей, Пазителите на тези земи излязоха от планината и поеха към огнището на поредната битка.

И не се завърнаха.

Белия ги затвори в кристален затвор, също както могъщите, неземни същества, които му даваха сили. Тайнствена магия, непозната никому владееше той и целта му бе една – да вземе Извора на Силата и Живота и да се настани в Родопа Планина.

Ужас обзе съществата, които защитаваха своята доскоро мирна и райска земя. Без своите Пазители те се чувстваха голи и безпомощни. Оставаха им само жриците на Богинята, Мъдрия, Чернинка и Сребърна. Те бяха доста могъщи, но не достатъчно, за да защитят Земите на Родопа от Белия!

И най-дребните същества се стягаха за битка, но със свити сърца и загубена увереност.

Гората шумулеше тревожно, самодивите не излизаха да пеят и танцуват на лунна светлина.

Следва продължение....

автор: Велислава Шурулинкова
 илюстрации: Велислава Шурулинкова